Навигация
Навигация
Забележка
Забележка
Всички нови произведения са в режим на одобрение. Моля имайте малко търпение, преди да видите произведенията си на бял свят.
|
Най-активни
Най-активни
Статистика
Статистика
Произведения: 12949
Посещения: 1944941
Категории: 14
1 Потребител(и) разглеждат статиите
(1 Гости и 0 скрити)
0 Потребители:
|
|
|
 Концерт за цигулка -> Съдържание
Концерт за цигулка
Неописуемо е напрежението в притихнала концертна зала, изпълнена с хора. Един общ стаен дъх. Не можех да спра сълзите си, които бяха не само от възторг. Това беше блестящо изпълнение, на живот и смърт... или на чест и безчестие, което е много повече. Знаех какво очакваше солистът след този концерт - очакваше присъдата на живота си.
***
Не съм виждала по-твърди очи от нейните. И не само очите, всичко в нея беше някак монолитно. Правилно лице и дълга, винаги прибрана назад коса, високо и смело чело. Толкова различна от майките на другите ми приятелки, винаги ме привличаше с нещо, което не можех да си обясня, а много исках да разгадая. Като че ли знаеше някаква тайна, която я правеше неуязвима. И сега седеше срещу мен мълчаливо, през отворения прозорец нахлуваше агресивно шумът на централната улица, чувствах се неловко, никога не успях да разбера дали ме харесва. Тя не показваше емоциите си и държанието й беше еднакво равно към всички.
Говореше без подробности, само най-важното. Излъчваше сериозност и строгост и не се суетеше около нас, когато им отивах на гости. В нея имаше някаква неопределима сила, нещо величествено. За такива жени някога са проливали кръв на дуели и са предлагали царства, писали са стихове и са се самоубивали от любов, а те не са трепвали.
Дребните житейски проблеми не успяваха да я засегнат, гледаше на нещата много отвисоко и невъзмутимо. Беше родила три деца, доста рядко в поколението на родителите ни. Дали защото нямаше възможност или поради убеждението, че всеки трябва да се справя сам и никой не трябва да жертва живота си за другите, но децата й не страдаха от прекалени родителски грижи като нас, единствените деца. Никога не я чух да повиши глас, каквото и да се случи. А се случваха доста неща, трябва да си признаем.
Цялото семейство бяха музиканти инструменталисти. Любовта към музиката витаеше наоколо винаги, но ненатрапчиво и незабележимо. Като всяка истинска любов, нямаше нужда от демонстрации. Никога не ги чух да говорят за музика, като че ли връзката им бе толкова съкровена, че не търпеше чужди уши. Почувствах я пак и сега, при това посещение, за което помолих с известно чувство на неудобство.
Приятелката ми, дъщеря й, се разведе и от няколко години е на работа в чужбина. С мъжа си бяха чудесна двойка, влюбени още от училище, той също музикант и всички се радвахме, когато се ожениха. Но какво точно става в уединението на двама души, никой не може да каже, а понякога и те самите. Дали погледите, които разменят, не говорят повече от думите, и дали думите, с които общуват, означават едно и също и за двамата... трудно е човек да се ориентира в човешките отношения, без да се изкуши да съди кой крив и кой прав, затова ще кажа само онова, което и двамата не отричаха – преди да се оженят, той беше поставил условие да нямат деца и тя се беше съгласила.
Искал да бъде отдаден само на музиката.
Имало ли е граница във времето за това условие или е било абсолютно, не зная, но факт е, че когато две години след брака тя реши да роди, той си тръгна.
Каква любов е имало зад желанието й да има негово дете, дали е била любов към него или към майчинството, или пък обикновено упорство да наложи себе си, да бъде за него нещо повече от музиката, какво точно се е криело зад неговото тръгване – само разочарование от неспазеното обещание или още нещо... все мъчителни въпроси, които витаеха около нея, но не смеехме да й зададем. Беше поела риска да има детето и да загуби него. Защо беше решила да го подложи на това изпитание, дали е смятала, че детето ще създаде по-сигурна връзка помежду им, така и не разбрахме, но и приятели, и познати я съжалявахме и й съчувствахме. Най-лесно щеше да бъде да го оплюем и да го изкараме от черен по-черен, егоист, самовлюбен, луд, но как, след като го познавахме и знаехме какъв прекрасен човек е. Опитвахме се да разберем кой крив и кой прав, но обвиненията ни и към двамата бяха в любов – нейната към него и неговата към изкуството, а това ни объркваше.
Без да се наговаряме нарочно, започнахме да я щадим и да избягваме обичайните разкази за семейния живот, за комичните ситуации, породени от недодялани мъжки реакции, които обикновено споделяхме, за всички онези съвместни радости и тревоги на родителството, недоспиванията, редуването на нощни дежурства заради първите зъбчета, тичанията по лекари... но изискванията на деликатността започнаха да ни тежат, постоянно напомняха и на нас, и на нея какво се беше случило. Нашите деца си имаха татковци, а нейното си нямаше, както я нямаше и предишната весела непосредственост помежду ни. Всичко се премерваше, преди да се изкаже и накрая се стигна дотам, че започнахме да я отбягваме, за да не я нараним неволно.
И така бедата, освен че я застигна, я и беляза. Все повече жени минават без мъжко рамо до себе си, но да вярваш че го имаш и да се окаже, че си се лъгала, е тежък удар. Най-добре за нея беше да смени средата. След време замина да свири в някакъв европейски оркестър, а майка й се натовари да отглежда четвърто дете.
***
Във входното антре се чу шум, детето, вече в първи клас, се връщаше от училище. Тя се извини и ме остави сама, за да го посрещне. Огледах се, всичко си беше така, както го помнех от години. Почти нямаше мебели, само необходимия минимум, и никакви дребни предмети, може би заради акустиката. Всичко в този дом беше подчинено на музиката.
Замислих се за живота на хората на изкуството. Спомних си приятелка на майка ми, бивша оперна певица. Дълго време се учудвах на сдържаността й във всичко. Беше много скромна на вид, избягваше да прави впечатление и не носеше никакъв грим, тежките сценични гримове й бяха достатъчни за цял живот. Говореше винаги много внимателно и някак премерено, със сценична артикулация. Продължаваше да не пие нищо студено или газирано, защото пазеше гласа си, инструментът трябвало да се поддържа, макар и вече да не се използва активно. Веднъж казах нещо, което я разсмя, тя прихна спонтанно, няколко камбани се люшнаха тежко, звукът беше мощен и съвършен в завършеността си, плътен и заоблен и изпълни стаята така, че стъклата на прозорците сякаш се огънаха навън, красотата му се блъсна в стените и се върна, ние замръзнахме, тя се смути и започна да се извинява, а кристалните сервизи в стъклената витрина дълго след това продължиха да звънят от ударната вълна. Какъв глас, Боже мой, да чуеш такъв глас в малко помещение...
Друг свят, съвсем друг свят - на въздържание и отдаденост.
***
Върна се бързо, детето се оправяло само. Продължаваше да възпитава самостоятелни хора.
- Сигурна съм, че си била на концерта, но не те видях. Срещнахте ли се? – попитах.
Тя седеше както винаги изправена, ръцете й държаха все същата стара чашка за кафе, която помнех отпреди години. Някога фините и деликатни пръсти бяха позагрубели.
- Бях. Това е любимият ми концерт за цигулка, защото е и един от най-трудните. Той знаеше, че ще бъда там – каза. – Знаеше, и свири неистово. След концерта отидох при него и го поздравих за успеха. Казах му и че му прощавам всичко, което ни причини. Доказа, че изборът му е бил правилен. Ако трябва да се избира между любовта към изкуството и нечие обикновено житейско щастие, няма място за колебание, дори и когато става дума за щастието на собствената ми дъщеря. Но всъщност го и предизвиках с тази прошка. Ако чувството за вина към нас го е тласкало досега напред, отнех му го. Нека покаже сега какво е любов.
Изрече го спокойно, без излишен драматизъм и бързо смени темата. Лицето й беше както винаги гордо и непоколебимо.
Едно от най-истинските лица на любовта, които съм виждала.
|
|
